Беше 2021. Границите все още бяха ограничени и за да влезеш в Гърция ти трябваше отрицателен тест за COVID. Хора около мен бяха дали положителен, така че трябваше и аз да се тествам. По онова време пълният тест струваше повече от 100 лв.
Резултатът дойде отрицателен в петък следобед.
Погледнах пак резултата и си помислих — отрицателен тест не бива да отиде на вятъра. Оправих си багажа и тръгнах за Гърция.
Петък вечер
Стигнах Кресненското дефиле преди тъмно и спрях в рафтинг лагера X-Club. Разпънах екипировката, поспах. Без план за следващия ден. Само това, че ще продължа на юг.
Събота
Следващият ден беше само завои. Планински пътища в Гърция, от тези, в които се накланяш в завоя само си лежиш. Стигнах Трикала към вечерта. Красив град, беше малко пуст точно тази година :)) Ядох мусака, поспах.
Неделя — Метеора
В неделя сутринта се събудих в стая, която явно имаше гледка към скалните масиви. Не го очаквах, и самият им размер просто те стряска. Внушителни са. Карах до Метеора, все пак заради това и дойдох. Манастирите, седнали върху каменни стълбове, тихи, стари. Останах малко просто да им се полюбувам.
После се качих на мотора и тръгнах към морето, а от там щях да се насоча обратно към България. Маршрутът минаваше през парка Олимп и близо до самия връх — който така и не успях да видя.
Бурята
Дъждът започна при изкачването. Нищо необичайно, беше си облачно още от сутринта. Продължих без да му мисля много.
После видях първата светкавица. Секунда по-късно я и чух. Беше доооста близо.
Бях горе-долу на най-високата част от пътя през планината, там, където асфалтът пресича планината през едно плато. Тук-таме имаше дървета, но не можах да си спомня дали трябваше да си близо до дърво по време на буря или далеч. Странно е как изведнъж забравяш всякакви енциклопедични знания, и почваш да разчиташ само на рефлекси.
Никога не бях карал в гръмотевична буря. Не знаех какво се прави. Да спреш? Да продължиш? Не знаех. Така че просто продължих.
Дъждът се лееше. За минути вече бях мокър от горе до долу. Това са едно 10-15 килограма вода отгоре, пък и ти става и малко студено.
А аз през цялото това време си мислех за Зевс. На Олимп съм, в гръмотевична буря. Иронията не ми убягваше. От всички места, където може да те хване гръмотевична буря, може би това беше най-подходящото място (ако въобще има такова).
Просто продължих.
Подслон и после Катерини
След около час пътя почна да се спуска и видях стари земеделски постройки встрани от него — отбих и спрях под тях.
Светкавиците вече идваха съвсем рядко след около половин час. Дъждът вече едва ромолеше, но вече пък и нямаше значение. Бях вече мокър до кости, нямаше какво повече да ми стане.
Когато мълниите спряха съвсем, качих си се на мотора и започнах спускането към морето.
По средата на склона облаците се разкъсаха. Над морето почти ги и нямаше, а по пътя, който карах, беше като река — той се виеше, а на всяка му извивка се събираха шишарки, парчета дърво, листа и бурна бистра вода. Само това беше споменът от апокалипсиса, през който бях карал преди съвсем малко.
Когато стигнах Катерини, небето беше чисто. Слънчево. Топло. Сякаш нищо не се беше случило.
Влязох в града, намерих си място за спане, изкъпах си се, изсъхнах хубаво и седнах на терасата обърнат към планината — още си беше окичена с тъмни облаци, почти като в митовете за Олимп.
Този маршрут вече е организирана експедиция — Планини, море и Метеора.